Имах едно сладко, много сладко пътуване до Мароко – за него ще разказвам отделно. На връщане минахме през Испания, после през Лисабон, а оттам – със самолет към България.
Беше ранна есен. Навън – едни спокойни 40 градуса. Лисабон е прекрасен град. Всичко до морето е прекрасно. 
Направихме си страхотна разходка по крайбрежната улица. Гледахме чайките, крепостите и океана. Обхваща те едно особено чувство на лежерност. Направо ти се иска да останеш там, да седнеш в някое малко заведение или до някоя караванка с гледка към водата и да отпиваш хубаво студено вино.
Докато някой някъде се бие за теб… На кон.
Или в морето – твоят капитан, рицарят на сърцето ти, се сражава с вълните, за да завоюва поредното съкровище, което после ще положи в краката ти, докато ти нашепва колко си красива и колко те обича.
Та… да се върнем в реалността.
Ако си бил в Лисабон и не си се качил на фуникуляра, значи… нищо не си видял.
Аз, разбира се, бях решила, че на всяка цена трябва да се кача. Стоически издържах под безмилостното слънце, докато поредният вагон се спусне, стовари тълпата туристи и ни понесе нагоре към мястото, откъдето се очакваше да видим най-красивата гледка над града.
Това е една от трите фуникулярни железници, които свързват старата част на Лисабон с по-високо разположените квартали. Докато единият вагон слиза надолу, другият се качва нагоре по стръмния хълм.
Качихме се, седнахме до прозореца – в тази жега това си беше въпрос на оцеляване – и бавно потеглихме нагоре.
По пътя гледах хора, които се изкачваха пеша по стръмните калдъръмени улици. На слизане – добре. Но на качване? Благодаря, ще пропусна.
Хоп-хоп по релсите и пристигнахме.
Слязохме и се отправихме към парка, откъдето трябваше да се открива най-красивата гледка към Лисабон чак до океана.
И наистина беше така.
Снимките не могат да я покажат. Просто не могат.
Стоях и гледах града, покривите, корабите, синята вода и си казах:
„Сега е моментът да седна и да изпия едно хубаво кафе с тази гледка.“
Сядам аз. Наслаждавам се. Минават едни красиви полицаи напред-назад и изведнъж носът ми надушва нещо познато.
Трева.
Веднага я разпознах.
Казах си: „Спокойно, ще отмине. Някой е решил да се слее с атмосферата на Лисабон и толкова.“
Да, ама не.
Картинката беше следната: полицаите се разхождат напред-назад, туристите снимат гледката, а над целия парк се носи стабилен облак от тревичка.
Аха да се разкара миризмата…
Но не.
Напротив – започна да ме обгръща отвсякъде.
Полицаите продължават да се разхождат спокойно.
Аз продължавам да се чудя дали само на мен ми мирише.
Тревата продължава да си мирише.
И в един момент си казах:
„До тук с романтиката, до тук с кафето и до тук с гледката. Да слизаме.“
Запътихме се към Хард Рок Кафе, похапнахме сладко-сладко и след това тръгнахме към летището.
И точно там съдбата реши да ми направи последния подарък от Португалия.
Летището буквално преливаше от хора. Имах чувството, че в този ден половин Европа е решила да пътува. Изчакахме си реда за чекиране и предвид навалицата тръгнахме по-рано към проверките.
И точно там преживях един от най-големите шокове в живота си.
Сега сигурно ще кажете:
„Еее, какво толкова?“
Но трябва да знаете, че аз съм човек, който не пресича неправилно. Ако светофарът е червен и няма жива душа на километър около мен, аз пак ще стоя и ще чакам зелено.
Та представете си физиономията ми, когато служителят на проверката ме спря и реши, че точно аз съм човекът за специална проверка.
От всички хора на летището.
Точно аз.
И тук вече в главата ми започнаха да се навързват едни мисли.
Първо – паркът.
После – тревата.
После – красивите полицаи.
После – пак тревата.
И накрая аз.
И си казах:
„Чакай малко… да не би сега да са решили, че аз имам нещо общо с онзи ароматен облак в парка?“
Докато аз си правех тези разсъждения, служителят извади една лентичка и започна да минава по ръцете ми.
В този момент вече бях убедена, че съм попаднала в епизод на криминален сериал.
Гледах лентичката.
Гледах служителя.
Гледах машината.
Машината гледаше мен.
Най-дългите десет секунди в живота ми.
Вече си представях как звъня вкъщи:
„Не знам защо ме задържаха. Кълна се, от Мароко си купих само магнити за хладилник!“
После си представих как обяснявам, че единственото незаконно нещо, което съм направила през цялото пътуване, е да изям повече сладкиши, отколкото е препоръчително за човек на моята възраст.
Накрая машината изписука одобрително и ме пуснаха.
По-късно разбрах, че тази проверка не е само за наркотици, а и за следи от взривни вещества.
Логично.
Защото ако някой прилича на международен наркотрафикант или таен производител на експлозиви между две туристически обиколки и едно кафе с гледка към океана, явно това съм аз.
Прибрах се жива и здрава.
А Лисабон остана в съзнанието ми като град на красивите гледки, фуникулярите, безкрайната лежерност, загадъчните облаци от тревичка и най-неочакваната проверка в живота ми.
И въпреки всичко вече съм решила – някой ден ще направя цяла обиколка на Португалия.
Само този път се надявам спокойно да изпия онова кафе с гледка към града… и никой да не ми взима натривки от ръцете след това.
