Автор: Радослав Стоянов
Представете си обикновен български гражданин, който решава да отвори вратата на охраняван автомобил, за да зададе въпрос на човек вътре. Не отваря собствената си кола. Не е поканен. Просто решава, че личното пространство е буржоазен предразсъдък, а охраната е там за украса.
Какво ще последва?
Най-вероятно никой няма да му връчи наградата „Пулицър за настойчивост“. Ще трябва да обяснява действията си, да отговаря на въпроси и да понесе последствията от собственото си поведение. Боя който ще отнесе, дори не го коментирам .
Но когато главният герой е една възрастна журналистка с дългогодишен стаж в скандалите и жълтите сайтове, щщизведнъж сюжетът се променя. Вратата вече не е врата. Тя става символ на свободното слово. Охраната вече не е охрана, а централен персонаж в национална драма. А микрофонът очевидно се превръща в дипломатически паспорт, валиден на всяка територия, включително в чуждите автомобили.
Само дето журналистическата карта не отключва чужди врати. Поне не би трябвало.
И тук идва любимата ми част. Представете си човек, който цял живот обяснява на останалите как трябва да се държат, какви граници да спазват и кой носи отговорност за действията си, но когато сам попадне в центъра на подобна ситуация, изведнъж очаква специално отношение.
Каква изненада! Правилата са чудесно нещо, докато не се окажат неудобни за човека пред камерата.
При някои представители на журналистическата професия микрофонът сякаш не е инструмент за задаване на въпроси, а удостоверение за неприкосновеност. Достатъчно е да го вдигнеш и вече си едновременно репортер, съдия, обвинител и главен герой в собствената си продукция.
А ако някой реагира, започва вторият сезон. Камери, коментари, възмущение, политически декларации и задължителното упражнение по преразпределяне на вината.
Разбира се, има една подробност, която не бива да се пропуска. Ако охранител е употребил несъразмерна сила, действията му трябва да бъдат проверени. Никой не получава право да наранява човек само защото е прекрачил граница. Но и никой не получава право да прекрачва граници само защото държи микрофон.
Това са две отделни теми. За разлика от някои телевизионни спектакли, в реалния живот не е задължително единият участник да е светец, а другият да е злодей.
А за професионалната етика на въпросната дама остава един съвсем резонен въпрос: кога настойчивостта престава да бъде журналистика и започва да прилича на лична война с всички, които не желаят да участват в нейния сценарий?
Защото има разлика между неудобен журналист и човек, който смята, че всяка ситуация трябва да се върти около собственото му присъствие.
Първият задава въпроси, търси факти и носи отговорност за поведението си. Вторият превръща конфликта в съдържание и после се чуди защо всички говорят за него, вместо за темата.
И нека бъдем честни. Когато човек натрупа достатъчно години професионален опит, би трябвало да е натрупал и малко повече самообладание. Защото възрастта не е порок, но и не е индулгенция за лошо поведение. Стажът не е сертификат за безгрешност, а известността не е разрешително за всичко.
Най-тъжното в цялата история е, че подобни скандали вредят и на журналистите, които действително си вършат работата. На онези, които задават неудобни въпроси, без да превръщат всяка среща в сблъсък. На онези, които знаят, че професионализмът не се измерва с това колко силно ще повишиш тон, а с това колко добре си свършил работата си.
А накрая остава един съвсем простичък житейски урок:
Не всяка затворена врата е покана за скандал. Не всеки отказ е посегателство над свободното слово. И не всеки микрофон превръща притежателя си в човек с право на специално отношение.
Понякога вратата е просто врата.
А понякога човек толкова дълго играе главната роля в собственото си представление, че забравя нещо съществено: публиката не е длъжна вечно да ръкопляска.
Особено когато билетът за спектакъла се плаща с общественото доверие.