Автор: Любомира Димитрова

Снимки: Интернет

Живеем в забързания трафик на до болка познатото ежедневие. Ставаме, приготвяме се за деня, прибираме се, взимаме бърз душ и пъхваме полуфабрикат в микровълновата фурна. Хапваме набързо и се пъхаме в леглото. И на следващия ден същото…роботи!!! В това сме се превърнали! А нали си давате сметка, че роботите нямат чувства и са без сърца. Сигурна съм, че всеки от вас поне веднъж в живота си е изпитал тази тягостност на битието да тежи върху плещите му. Но я приема, въпреки че товарът е „извънгабаритен“. Търпение, търпение, защото ни е страх от непознатото. Така сме устроени – предпочитаме познатата болка пред непознатия път към щастието. В много семейства себеотрицанието и жертвоготовността са ценности, издигнати на пиедестал. А всъщност ценност ли е да ОТРИЧАШ СЕБЕ СИ и ДА БЪДЕШ ЖЕРТВА! Звучи ужасно, нали?! А ние избирателно живеем така ден след ден. Защото така са били научени децата в нас – да се радваме на малкото, НО ДА ГО ПРАВИМ САМО ПО ПЪТЯ НА ПОСТИГАНЕ НА ГОЛЯМАТА МЕЧТА. Нека да се радваме на малкото, но не и това да бъде за сметка на мотивацията да постигаме и вдъхновението да бъдем себе си! А уви това се превръща в навик, който бавно ни убива. В последните месеци професията ме среща с хора на средна възраст, които радвайки се на малкото, израснали с насадената „робска психика“, че е егоистично да искаш да повишиш качеството си на живот! В превод от подсъзнателния език това означава“Егоистично е да бъдем щастливи“! Отново звучи плашещо, нали?! Същите тези хора в най-прекрасната и осъзната възраст, когато следва да са удовлетворени от изборите си и да берат плодовете на труда си, осъзнават, че превръщайки „малкото“ в доминанта, всъщност са изпуснали МНОГО!!! А времето няма как да се върне. За някои неща няма наваксване! Улавям се, че и аз попадам в този капан понякога. Ние, психотерапевтите, също сме хора🙂

Трудно ни е да осъзнаем невъзможността за поправка на миналото. Не е добре да живеем в него, но не е в наша полза и да го отричаме, защото така отричаме частица от себе си. Но нали СЕБЕОТРИЦАНИЕТО е ценност!!! Не може да живеем само „ТУК“ и „СЕГА“! Как би могло да има „ТУК“ и „СЕГА“, без да е съществувало във времеви аспект „ТАМ“ и „ТОГАВА“.

Сега ще ви говоря като една жена, осъзнала необходимостта от СЕБЕИЗРАЗЯВАНЕ и пагубното влияние на „СЕБЕОТРИЦАНИЕТО“. В моменти, в които се губя, си пускам песента на Милена „Истина“. А в тази песен има страшно много истина, която търси път към нас. Предлагам ви да опитаме поне веднъж да не затваряме очите си за нея и да не се преструваме, че не съществува. Тя е там, дълбоко попила във всяка наша клетка. Тази истина е инстинктът ни за самосъхранение и импулсът за живот! Тази истина е надежда, че има анестезия за всяка болка, но и надежда, че болката има край, когато сме решителни! А ти, прекрасен читателю, приемаш ли предизвикателството да заявил правото си на щастие? Подавам ти ръка. Нека вървим заедно, защото пътят с другар е по-лек и поносим!!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *