Автор: Мая Кънева

Снимки: Интернет

Миналото ти прилича на старо, изтъркано кресло. Настанил си се в него удобно и въпреки острите ръбове на изтърбушената облегалка, стоиш там гледайки раните си. Поддържаш ги чисти, поливаш ги обилно с бира и се страхуваш някоя от тях да не зарасне. Аз разбира се, мога да ги излекувам. Посадила съм си толкова лехи с усмивки и звезди, със слънца и светулки. На всяко надвиснало над тебе смрачено небе, мога да закача слънце, или някоя звезда в нощите, които лепнат от тъмно. Мога да превържа всяка рана с толкова любов, че да не остане дори белег. Но ти не искаш. Така си свикнал да те болят, че те е страх от щастие. Ти ужасно много се страхуваш, че може да дойде някое звездно момиче и да разпръсне тъгата ти. Да счупи удобното кресло, за да се изправиш, без на гърба си да носиш онзи огромен чувал МИНАЛО. То ти е толкова удобно! Понякога приемаш доза любов, но не чак толкова, че да станеш зависим. Ти си зависим само от раните си. А както се казва – по-добре познато нещастие, отколкото непознатото щастие. Вече те е страх от хазарта. Залагаш на познатото. Наливаш бира и храниш раните си с голяма доза спомени. А толкова исках да ги излекувам, но как да лекуваш някой, който иска да остане болен. Разбира се, че не може. Негово право са болката и празните нощи, утрините с махмурлук и несподелените залези… Събирам си усмивките и слънцата. И не, че не те обичам… Но съм длъжна да тръгна. Простила съм предварително всяка рана, която си ми нанесъл, защото прошката е най-силното ми оръжие. Да простиш на миналото не е лесна задача, която ти не си научил.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *