АВТОР: ЛЮБОМИРА ДИМИТРОВА

Снимки: Интернет

Всеки родител се стреми да даде най-доброто от себе си в процеса на отглеждане и възпитание на наследника си. За съжаление, факт е, че голяма част от родителите са просто биологични такива, а психическото им съзряване за тази житейска роля съвсем не е развито! И не, не става дума за хронологичната възраст на човека, а за психологическата.

Това, което един родител смята за най-доброто за своето дете, невинаги в действителност е така. Децата имат свои собствени стремежи, мечти, цели, проекти. Поставени пред стената на високите очаквания и строгите изисквания на своите настойници, подрастващите трудно успяват да я разбият или прескочат. Това ги кара да се чувстват неспособни и често пъти репликата „За нищо не ставам“ витае в собствените им главички като страшна присъда от последна инстанция! А това е тъжно…много тъжно!

В изблик на гняв родителят често изрича думи по адрес на детето си, без да се замисля. Прави го от любов, въпреки че е гневен, защото, замислете се, ние се гневим на хората, които обичаме! Те са предизвикали у нас тази емоция, защото са ни скъпи и защото ни е грижа за тях. Но тази безспорна истина не предотвратява и друга такава, а именно: казаните думи оставят трайна следа в съзнанието на детето и то постепенно ги възприема като част от себе си!

Няма лоши деца! Има родители, които не могат да направят разликата между „любов“ и „уважение“, между „отговорност“ и „задължение“! Любовта е просто чувство. Българинът по презумпция обича децата си! Но за да се усети от подрастващите, тази любов трябва да премине през действията на настойниците, а именно чрез уважение на детето, независимо от възрастта му! Без да делегираме самостоятелност, няма как да изискваме от детето да е отговорно или да развие самоконтрол, което се случва интензивно около 6-тата година от развитието. А когато се опитваме да внушим на малчуганите, че отговорността е тъждествена на задължение, тогава няма как да очакваме, че те ще включат в къщната работа или ще изпълняват задачите, които им поставяме, за да си ни в помощ.

Има реплики, които убиват децата. И НЕ поставям глагола „убиват“ в кавички, защото дори и децата ви да са физически живи, в тях емоциите, самооценката умират! А в много случаи страда и соматичното здраве! Някои деца не успяват да създадат Аз-образ, а при други, особено в юношеска възраст, този образ се размива и изкривява в една или друга посока.

Някои от репликите убийци, които сломяват подрастващите са изредени по-долу с алтернативи за здравословен вариант на вербализация!

Не казвайте: “Защо аз казвам така!” Кажете: “Зная, че искаш да си поиграеш още малко, но трябва да тръгваме.”

Не казвайте: „Спри да плачеш!“. Кажете:“ Зная,че тъгуваш. На твое място и аз бих се чувствал/а така!“

Не казвайте: “Ако не си изядеш закуската, ще останеш малък и слаб.” Кажете: “Ако си изядеш закуската, ще пораснеш голям и силен.”

Не казвайте: “Не го правиш както трябва. Дай на мен.” Кажете: “Нека ти покажа по-лесен и бърз начин.”

Не казвайте: „Това е нелепо! Как може да се разстройваш за такава глупост?!“. Кажете:“Зная, че си разстроен/а. Нека поговорим за това!“

Не казвайте: „Нищо не правиш така, както трябва“. Кажете: „Явно това не е любимото ти занимание. Но в /цитирате силните страни на детето/ си много добър/ра!“

И НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА НЕ СИ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ ДА ИЗРИЧАТЕ ДУМИТЕ „ ПИСНА МИ ОТ ТЕБ!“, „ЩЕ МИ СЕ ДА НЯМАХ ДЕЦА!“, „СРАМ МЕ Е ОТ ТЕБ“!!!!

Няма да забравя едно детенце, което ми сподели, че след като майка му му е казала, че се срамува от него, то спряло да взима участие в часовете, спряло да изказва мнението си по различни въпроси по време на дискусии в училище, дори спряло да общува с близкото си обкръжение… ОТ СРАМ, че не е достоен да води нормален социален живот…и ОТ СТРАХ, че ще бъде отхвърлен, заклеймен, посочен с пръст и подиграван. Това дете написа с пирон върху сърцето ми: „Моля те, обичай ме такъв, какъвто съм“. След усърдна работа с детето и родителите, те разбраха какво са причинили на малкото си съкровище! Дано има повече истории като тази…с щастлив финал! В противен случай в детето остава мисълта, че става само за присмех и трябва да се срамува от себе си! Последствията са ниска самооценка, изолация, соматизация. Списъкът е дълъг. Наистина ли искате да го причините на детето си?!

Независимо дали сте ги използвали, или не, скъпи родители, хубавото е, че макар да превъзхождаме децата по отношение на години живот повече от тях, респективно и по отношение на натрупания житейски опит, то думите: „Извинявай, слънчице, казах го в изблик на гняв. Зная, че те нараних, но се гневя, защото те обичам. Ще се въздържам от подобни изблици в бъдеще! А сега мама/тати ще те целуне и прегърне в знак на извинение!         „  , са като лечебен мехлем за наранената детска душа!

Не притискайте децата, давайте им свобода, не ги ограничавайте в изследването на света, защото понякога децата искат да знаят, че са паднали, защото са скочили, а не защото някой възрастен ги е бутнал!!! Тази метафора изразява детското желание за запознаване със заобикалящия свят по един невинен и непринуден начин! Нека не им го отнемаме в желанието си да бъдем свръхпротективни и изискващи!

Всички родители са добри, всички деца са добри, просто е нужно да се срещнем някъде по средата на люлеещото се въжено мостче, построено от стремежи, цели, нужда от одобрение и любов!!! На добър път, родители! На добър път, скъпи дечица!

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *