Автор: Мая Кънева

Снимка: Интернет

Има истории, които не са за разказване. Историите, които се раждат в два през ноща на мократа възглавница и размазания грим. Тогава, когато с подпухнали от плач очи се оглеждаш и не знаеш кога си спрял да плачеш и си заспал или заспивал ли си изобщо… Когато си наливаш уиски (въпреки, че не си пияч), надявайки се да разсее буцата, която е заседнала на гърлото ти. (Защото така си чувал, че става). Тогава, когато сядаш да пишеш историята, която не е за разказване. Защото всички обичат усмивката ти, синята ти рокля и онова, новото червило. Защото и ти не искаш да знаят как изглеждат очите ти след такива нощи. Това са историите, които пишеш разбит. Когато не знаеш цял ли си и как за Бога ще събереш всичките си парченца. Когато се чудиш къде е онази любов, уж вечната. Или непотърсената, или неразбраната. Когато всички те се нахвърлят върху теб. Виновни и обвиняващи. Онзи, който ти отблъсна и онзи, който тъпка сърцето ти. Мъжът, който те боготвореше, а ти се присмя на любовта му и онзи, който се присмиваше на твоята… Нямаше време да мислиш, че може да останеш сама. Нечия любов все изскачаше зад ъгъла. Е, вярно никога не ти беше по размера, но поне телефона не мълчеше. А както казва Фредрик Бегдебе – „В 21 век, любовта е телефон, който не звъни“. До скоро умееше да се държиш на крака, вярвайки на дзен, рейки, йоги и всякакви мъдреци и мъдрости, че е достатъчно да обичаш себе си. Че са ти достатъчни близките, които те обичат. Но тази нощ, лягайки сама разбра, че всички те си лягат до някой. И мамка му, колкото и да искаш не си си самодостатъчен. Не плачеш за старите любови, защото са изгубени, плачеш защото ти липсва чувството ЛЮБОВ. Плачеш по нечие отсъствие. Не конкретно на някой от бившите. А на онзи, който не се появява. Разбира се, че е история, която не е за разказване. Никой не иска да си признае, че душата му хленчи за любов. Нали ще кажат „та това ли е най-важното, не стигат ли здравето и покрива, работата и приятелите?!“ В нощи като тази не стигат. Затова си позволяваш да поплачеш, докато не заприличаш на ухапана от насекомо по очите. И се надяваш, че някой се е запътил към теб. И дай Боже да си изплакал отсъствието му сега, за да не липсва никога вече. За да дойде и да не си тръгва. За да пишете заедно история, която ще искате да разказвате. И никога повече да няма възглавници, попили сълзи… Историята, която разказах мирише на цигари и уиски. Солена е от сълзите и подпухнала от недоспиване. Съвсем прилича на мен в момента. Мисля, че никога не бих я разказала…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *