Автор: Сияна Брайтън
 Вчера срещнах една позната и се разбъбрихме насред улицата, типично по женски. От разговор на разговор аз и споделих, че намирам “ ситуацията“ в България за подобрена, хората израснали ( духовно), с по-широки виждания и разбирания от преди години… В този момент тя ококори едни огромни очи, подскочи ужасена, явно от думите ми, смръщи вежди и викна : “ Ти луда ли си, бе момиче? Тук всички са злобни, завистливи, луди и нахални! “ Почувствах се смутена и притисната към стената, като ученичка пред учебна дъска с ненаучен урок.
Поех дълбоко въздух и точно да опитам отново да кажа нещо в защита на думите си, тя отново ме прекъсна и каза: “ Махай се по- бързо от България! Тук живот няма!“ Признавам си, че не можах да кажа нищо в моя защита, а и след поредна атака от нейна страна, не бях сигурна, че има смисъл да го правя и си тръгнах към дома с почти наведена глава. Вървейки надолу по улицата, изведнъж се сетих за живота ни в Лондон и по- специално последния квартал, в който се прeместихме да живеем. Нанесохме се в него преди няколко години. Избрахме тих квартал в покрайнините на Лондон с добри училища и доколкото е възможно спокойна обстановка. След месеца усилено търсене, най- после намерихме желаната къща и започнахме обзавеждането. Намерихме и добри училища за децата и дойде ред на задача номер три, а именно запознанството със съседите. За мое учудване, задача номер три се оказа, не по-малко трудна от първите две. Домът ни се намираше в типично английска ерия, в която почти не живеят чужденци. Аз обаче не се отказвам лесно и още на другия ден след работа, на път за вкъщи, поздравих няколко съседи и опитах да проведа стандартния разговор с цел “ подобряване съседските отношения“. Точно тук ударих на камък. Не, не че нещо им имаше на хората, напротив повечето тях живееха в прилични къщи, караха добри коли и както по-късно споделиха, имат добри професии. Много миловидни и интелигентни хора. Освен социалния статус, добрите маниери, обаче имаха и още една обща черта- не харесваха чужденци. Измина около година докато ни приеха за част от квартала и още толкова, докато направихме първото си барбекю заедно. Един ден на път към училището на децата, точно по главната алея видях , че някакво ново семейство се нанася. Жената беше забрадена и когато се доближих до тях разпознах езикът, на който си говореха- турски. Помислих си, горките хора не знаят колко трудно ще ги приемат тук в този квартал. Кимнах с глава за поздрав и продължих по пътя си. След няколко седмици, забелязах, че са си отворили малко магазинче за плодове и зеленчуци. Учудих се на смелото им решение. Първо, защото на близо има голям супермаркет, второ защото както казах вече, хората тук не са “ фенове“ на чужденците. Не мина известно време и забелязах, че на същата улица са се нанесли още няколко семейства от същата народност. Постепенно и те си отвориха собствен бизнес. Едните малък ресторант, другите сладкарница, третите пекарна. И докато се усетим, те заедно вече си бяха изградили мини кварталче в квартала ни. Пазаруваха си едни от други, празнуваха заедно и някак заедно и то за кратко време успяха! Наистина! Хората ги приеха, въпреки различията и постепенно всички започнаха да пазаруват и ползват услугите им. Не зная дали те си даваха сметка за това (едва ли), че докато те се опитваха да изградят новия си живот, през цялото това време ни даваха един сериозен УРОК ПО ЖИВОТ, който и до ден днешен ми служи за пример и в който успех истински вярвам.
Българинът ще успее, когато хлебарят, започне да пазарува от месарницата на комшията и когато месарят води семейството си в ресторанта на комшията. Българите трябва да се научим, че нито съседа, нито бизнеса, нито домът му, нито колата на съседа ни е враг. Трябва да започнем да обичаме ближните си, да се радваме на успехите си, нищо че сме различни и понякога груби или не точно такива, каквито очакваме или си ги представяме, но те са ни нужни. Всички сме си нужни, за да успеем!

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *