Представете си едно българско дете.
Не министър.
Не банкер.
Не собственик на казино.
Не човек с милиони в сметката.
Само едно дете.
То става сутрин и отива на училище. Носи раница, пълна с учебници и надежди. Не знае какво е бюджетен дефицит. Не знае какво е данъчна политика. Не знае какво е лобизъм.
То знае само едно.
Че мама и татко работят.
Работят рано сутрин.
Работят късно вечер.
Работят през почивните дни.
Работят, когато са болни.
Работят, когато са изморени.
И въпреки това често броят стотинките до края на месеца.
Тези родители не искат лукс.
Не искат яхти.
Не искат частни самолети.
Не искат палати.
Искат детето им да има нормален живот.
Да има добри учители.
Да има сигурно училище.
Да има учебници.
Да има шанс.
Но когато стане дума за децата, винаги слушаме една и съща песен:
„Няма пари.“
Няма пари за образование.
Няма пари за семейства.
Няма пари за майчинство.
Няма пари за социална подкрепа.
Няма пари за бъдещето.
И колкото по-бедни са хората, толкова по-често чуват тези думи.
Странното е друго.
Когато стане дума за интересите на най-богатите, пари винаги се намират.
Тогава няма тревога.
Няма криза.
Няма предупреждения.
Тогава всичко е наред.
На обикновения човек се казва да се лишава.
На детето се казва да чака.
На родителите се казва да стискат зъби.
А милионерите продължават да трупат още.
После някой излиза по телевизията и започва да обяснява как децата струват скъпо. Как пенсиите били проблем. Как заплатите били проблем. Как социалните разходи били проблем.
Не.
Проблем не е детето, което иска учебник.
Проблем не е майката, която иска достойна заплата.
Проблем не е бащата, който работи по десет часа на ден.
Проблем е система, която винаги посяга към джоба на работещите и никога към сейфовете на привилегированите.
Проблем е държава, която намира оправдания да спестява от децата си.
Защото всяка спестена стотинка от едно дете се превръща в изгубена възможност.
Изгубен талант.
Изгубен лекар.
Изгубен учител.
Изгубен инженер.
Изгубено бъдеще.
Най-страшното не е, че някой става по-богат.
Най-страшното е, че това се случва за сметка на деца, които дори не разбират какво им се отнема.
Затова, когато чуеш за поредните икономии от образование, от семейства или от детски политики, не мисли за числа.
Помисли за едно дете.
За дете, което днес седи на чина в класната стая.
Защото то не е статистика.
Не е разход.
Не е число в бюджета.
То е бъдещето на България.
И всяка държава, която пази богатството на малцина повече от бъдещето на децата си, рано или късно плаща най-високата цена.
Автор: Радослав Стоянов
Снимка: Интернет