Едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не е посещавал Истанбул. И обикновено мненията са две – или се влюбваш в него, или изобщо не го харесваш.
Аз съм от първите.
Влюбена съм в този град. В неговия красив хаос, в чая, дюнерите, историята, шума, хората… В цялата онази шарена смесица, която някак си работи безупречно.
Първото ми посещение беше доста отдавна. Още тогава бях слушала какви ли не мнения – добри, лоши, крайни. Но аз винаги предпочитам сама да си изградя мнение.
И още помня как в едно малко заведение ме почерпиха с чай. Толкова настоявах да си го платя, че хората започнаха да се усмихват. После разбрах, че за тях това е удоволствие. Или, както казват някои – да те „хванат“ да се върнеш отново.
Капан.
Само че не е капан чаят.
Капан е отношението. И то един много хубав капан.
Никъде другаде на Балканите не съм срещала толкова естествено добро отношение към хората. Особено когато разберат, че си от България.
През всичките ми пътувания в Турция съм си извадила няколко извода. Турците са изключително работливи и обслужването им е на ниво, което рядко съм срещала другаде.
Не мисля, че някога съм чакала повече от две минути някой да дойде на масата. Даже две минути май са много. До петата минута вече имаш храната, напитките и почти си готов да избираш десерт. А накрая почти винаги има някакъв комплимент – чай, лек десерт или нещо малко, но достатъчно да си тръгнеш с усмивка.
Но… няма да говоря за храната.
И за нея мненията са полюсни – едни я обожават, други не чак толкова.
Аз искам да говоря за мащаба.
Защото Истанбул е град, който променя представите ти за размер.
Тук древната история съжителства с небостъргачи, които спокойно могат да се мерят с тези в Дубай. Дворци като Дворец Долмабахче и Дворец Топкапъ показват богатството и величието на една империя. Разхождаш се между злато, мрамор, кристални полилеи и огромни зали… и за момент напълно забравяш, че след няколко дни пак трябва да се върнеш на работа.
Всичко е в огромен мащаб.
След това се озоваваш в Капалъ чарши и попадаш в свят на подправки, чай, локум, злато… и бельо.
Както обичам да казвам – невероятен сбирщайн. 
Цветна феерия от аромати, подвиквания, усмивки и търговци, които са убедени, че точно при тях ще направиш сделката на живота си. Някой те кани да опиташ локум, друг ти предлага чай, трети вече е решил какво точно ти липсва.
Такъв пазар не съм виждала никъде другаде.
А може и да има. Просто аз още не съм го открила.
После тръгваш да обикаляш още из града и изведнъж пред теб се появяват модерни бизнес квартали със стъклени небостъргачи. За миг се чудиш дали още си в Истанбул, или някой не те е пренесъл в Дубай.
И точно когато си мислиш, че вече си видял всичко, пресичаш Мост на Босфора и попадаш в съвсем различен свят.
Азиатската част.
Повече зеленина, красиви къщи, сгушени по хълмовете с гледка към Босфор. Толкова различна атмосфера, че имаш чувството, че си в друг град.
И Босфорът…
Дааа…
Босфорът!
Качиш ли се на корабче, започваш истински да разбираш колко огромен е Истанбул. Чайките вече са професионалисти и спокойно взимат храна директно от ръцете ти. Покрай теб минават огромни кораби, виждаш Галатска кула, дворци с красиви градини, старинни сгради, модерни квартали… А накъдето и да погледнеш – къщи, офиси, квартали.
И все още няма край.
Всеки път си казвам:
„Ето, този път ще разбера колко е голям Истанбул!“
Тръгвам към места, които още не съм посещавала…
…и пак не успявам да намеря края му.
Началото винаги го знам.
Но краят… още го търся.
Мога да разказвам още много за този град, но тогава този текст ще стане безкраен.
Затова ще кажа само едно – посетете го.
Не разчитайте на чуждите мнения. Изградете си свое.
А едно нещо мога да гарантирам почти на сто процента – няма да си тръгнете с празни ръце.
Аз всеки път заминавам с великата идея, че този път нищо не ми трябва и ще ходя само да се разхождам.
Да, разбира се…
Това е най-голямата заблуда, която собственото ми съзнание успява да измисли.
Накрая полу-празният куфар вече е с разкопчано разширение и пълен с все неща, които внезапно са ми станали абсолютно необходими.
Още търся мащабите на този град.
И все още се връщам при него.
Защото Истанбул не е просто място, което посещаваш.
Той е град, който те поглъща. И ако му позволиш – остава завинаги някъде в теб.
Автор: Ирина Добруджалиева
Снимки: Личен архив
