В следващите редове няма да прочетете как да си организирате пътуването до Доминиканската република. Няма да ви обяснявам кои хотели да резервирате, кои плажове да посетите и какви екскурзии да си запазите.
Това са решения, които всеки взема сам.
Ще ви разкажа за моята Доминикана. Такава, каквато я видях през моите очи. С малко палми, доста ром и огромно количество въображаеми отвличания.
Всичко започна с пристигането.
По някакви неведоми пътища на съдбата – и вероятно заради факта, че не проверих достатъчно внимателно – кацнахме в столицата Санто Доминго. Оттам ни чакаше още близо двучасов трансфер до хотела.
Бяхме толкова изморени, че основно проспахме пътя. От време на време отварях по едно око да видя къде сме. Все едно щях да разбера. Но човек трябва да създава впечатление, че следи ситуацията.
И така… пристигнахме.
Напоследък имам едно правило за почивките си – хотелите да са само за възрастни.
Обичам децата. Най-вече моите.
Но след като ги поотгледах, открих красотата на спокойствието и здравословния егоизъм. Реших, че заслужавам поне няколко дни без писъци край басейна и без водни пистолети, летящи покрай коктейла ми.
Още с влизането във фоайето разбрах, че изборът ми по снимки е бил правилен. Едно хотелско фоайе казва много за това, което те очаква вътре.
На рецепцията окончателно се убедих, че съм попаднала в Рая.
Безплатен минибар, ежедневно зареждан с качествени напитки. Бутилка шампанско. 24-часов румсървиз. Собствено приложение, през което можеш да заявиш абсолютно всичко.
Искаш почистване? Натискаш бутон.
Искаш кърпи в полунощ? Натискаш бутон.
Искаш нещо за хапване в три сутринта? Пак натискаш бутон.
На практика можех да живея там и никога повече да не разговарям с хора.
Стаята беше просторна, красива и оборудвана с всичко необходимо. В гардероба ме чакаха ютия и дъска за гладене, което означаваше, че ако внезапно реша да започна да гладя на почивка, съдбата ми е осигурила тази възможност.
А на балкона ме чакаше гледката, която винаги ме печели – палми и море.
Моята слабост.
Ресторантите бяха прекрасни. Храната – на ниво. Персоналът – безупречен. А кафето…
Хора, ако има нещо свещено освен изгрева над морето, това е доброто кафе сутрин.
Няма да правя реклама на хотела.
Ще кажа само следното:
Ако Раят има хотелска база, вероятно изглежда така.
Но истинската магия беше извън хотела.
За мен е изключително важно плажът да е чист, без камъни, а морето да е кристално. Все пак прекосявам половината свят през зимата и държа километражът да си заслужава.
Всяка сутрин започваше по един и същ начин.
Кафе на балкона.
След това боси крака в пясъка.
И изгрев.
Красив, спокоен, понякога оцветен във всички възможни нюанси на оранжевото.
Имаше моменти, в които просто стоях и си мислех:
„Това реално ли е или още сънувам?“
Никога няма да забравя онези ранни утрини. Само аз, морето и слънцето, което бавно излизаше от хоризонта. В такива моменти човек не мисли за работа, сметки, проблеми и задължения. Мисли само колко е хубаво, че е жив и има очи да вижда тази красота.
Тогава разбрах, че Доминикана вече е спечелила сърцето ми.
Избрахме да посетим остров Саона, да се разходим из джунглата, да храним маймунки и да опитаме истинско доминиканско кафе и какао.
Ние сме свикнали по планините да виждаме борове и ели.
Те си имат плантации с кафе и какао.
И честно казано, изглеждат доста по-вкусно.
Следващата спирка бяха маймунките.
Малки саймири.
До последно мислех,че са капуцини, но в името на вярността на фактите ги проверих. Катеричи маймуни са.
И тук ми хрумна нещо много важно.
Ние хората прекарваме огромна част от живота си в това да гледаме другите.
Кой как е облечен.
Каква чанта носи.
Каква му е прическата.
Колко е дал за фризьор.
Маймуните обаче не се интересуват от нищо подобно.
Имаш ли храна?
Ти си техният човек.
Нямаш ли?
Следващият, моля.
Качват се по главата ти, по раменете ти, ровят ти в косата и въобще не ги интересува колко струва прическата.
Честно казано, това беше една от най-искрените оценки, които съм получавала в живота си.
Красиви гледки, кафеени плантации и маймуни по главата ти.
Какво повече може да иска човек?
Следващото приключение беше остров Саона.
И тук започна истинската история.
Нашата представителка беше объркала часа за тръгване и автобусът замина без нас.
Разбрах това чак когато видях четири-пет пропуснати обаждания.
След закуска.
Защото човек е на почивка и не вижда защо трябва да си включва телефона преди кафето.
Оказа се, че ще ни вземе такси и ще ни остави на бензиностанция, откъдето някой щял да ни прибере.
„Спокойно“ – казваха всички.
Само че има една подробност.
Колкото повече хора ми казват „Спокойно“, толкова по-убедена ставам, че има причина да не съм спокойна.
Закараха ни до някаква бензиностанция насред нищото.
Таксито си тръгна.
Ние останахме.
Около нас непознати хора.
Телефонът мълчи.
И тук мозъкът ми реши да разгърне целия си творчески потенциал.
За няма и десет минути вече бях написала сценарий за международен криминален сериал.
В първи епизод ни забравят на бензиностанция.
Във втори ни отвличат.
В трети ни издирват по телевизията.
В четвърти дават интервюта роднини и познати.
А в пети аз по някакъв невероятен начин успявам да избягам през джунглата и се превръщам в национален герой.
И докато развивах сюжета, вече бях стигнала до момент, в който подозирам собственика на бензиностанцията, продавачката в магазина и едно куче, което се разхождаше наблизо.
В главата ми всички бяха част от добре организирана международна схема.
Само аз още не знаех точно каква.
Точно тогава се появи Тито.
Не дойде.
Появи се.
Все едно някой беше натиснал бутона за специалните ефекти.
Чуваше се още преди да се види.
Смях.
Викове.
Музика.
И някаква енергия, която вървеше пред него.
Тито беше от хората, които не влизат в помещението.
Те завладяват помещението.
Беше нисък, усмихнат и толкова енергичен, че вероятно захранваше половината електропреносна мрежа на Доминикана.
Още с първите си думи успя да ми развали всички сценарии за отвличане.
Просто нямаше време за подобни неща.
Беше прекалено зает да се забавлява.
От този момент нататък вече не бяхме туристи.
Бяхме „Семейството на Тито“.
А Тито приемаше тази титла изключително сериозно.
Водеше ни навсякъде като генерал на собствена армия.
Само че вместо оръжия използваше усмивки, шеги и непрекъснато „Олеееее!“.
И най-странното беше, че всички му се връзвахме.
В един момент пляскаш.
След малко танцуваш.
После викаш „Олеее“.
След още десет минути вече не помниш защо си се качил на тази екскурзия, но знаеш, че Тито е прав и животът е хубав.
Когато стигнахме пристанището и видях огромните групи туристи, реших, че поне час ще чакаме.
Тито обаче явно не беше чувал за чакане.
Промуши се между всички групи, поздрави половината пристанище, прегърна няколко души, извика още две-три „Олеее“ и след по-малко от две минути вече се качвахме на катамарана.
Погледнах останалите чакащи хора и за първи път в живота си изпитах гордост, че съм част от нечие семейство.
Семейството на Тито.
А купонът започна още преди да отплаваме.
Музика.
Танци.
Ром.
Много ром.
Толкова ром, че в един момент часовете изгубиха значение.
Някъде между музиката, морето, палмите и безкрайните усмивки осъзнах нещо.
Понякога най-хубавите моменти започват точно когато нещата не вървят по план.
А Доминикана определено не вървеше по план.
И точно затова беше толкова прекрасна.
Остров Саона е място, което трудно може да бъде описано.
Водата сменяше цветовете си като художник, който не може да реши коя боя му харесва най-много.
Тюркоазено.
Синьо.
Зелено.
Прозрачно.
Плажове като от картичка.
Палми, наведени над морето така, сякаш позират за снимки от години.
Там направих едни от най-красивите си снимки без никаква обработка.
Защото има места, където природата върши цялата работа вместо филтрите.
Разбира се, денят нямаше да е пълен без малко човешка драма.
На обяда се появиха хора, които бяха убедени, че масата, на която си бяхме оставили нещата, е тяхна.
Последва кратък спор.
После си спомних, че съм в Рая.
И че няма да се карам за маса на плажа, докато пред мен има море, палми и ром.
Взех си поредната чаша и отидох да си правя снимки на една паднала палма.
Понякога зрелостта се изразява именно така.
Не спориш.
Преместваш се.
И си наливаш още ром.
Вечерта се прибрах в хотела жива, здрава и неопакована за износ.
Бях благодарна на Господ, на таксиметровия шофьор и най-вече на Тито, че никой от сценариите ми не се беше сбъднал.
Не бях отвлечена.
Не бях продадена.
Не бях изчезнала безследно.
Напротив.
Бях преживяла един от най-хубавите дни в живота си.
Но ако трябва да бъда честна, Доминикана не остана в сърцето ми само заради морето.
Не само заради плажовете.
Не само заради палмите, кафето, пурите, рома или хотелите.
Остана в сърцето ми заради усещането.
Усещането, че светът все още е пълен с добри хора.
Че усмивките могат да бъдат искрени.
Че някой може да ти помогне, без да иска нищо в замяна.
Че понякога най-красивите места не са красиви заради гледките, а заради начина, по който те карат да се чувстваш.
И когато самолетът излетя на връщане, не си тръгвах само със снимки.
Тръгвах си с изгревите.
С топлия пясък под краката.
С шума на морето.
С маймуните по главата ми.
С лудия Тито и неговото „Олеее“.
С онази бензиностанция, на която за десет минути преживях цял криминален сериал.
И с едно много тихо обещание към себе си.
Да не чакам специален повод, за да бъда щастлива.
Защото щастието невинаги е нещо голямо.
Понякога е чаша кафе пред изгрев.
Понякога е непознат човек, който ти подава ръка.
Понякога е палма, наведена над тюркоазено море.
А понякога е просто момент, в който спираш да бързаш и си казваш:
„Колко е хубав животът.“
И ако някой ден стигнете до Доминикана, пожелавам ви да видите не само това, което е пред очите ви.
Пожелавам ви да усетите това, което остана завинаги в сърцето ми.
