Днешното поколение не мечтае да стане лекар, учител или инженер. Част от него мечтае да стане вирусно. Няма значение с какво. С простотия. С унижение. С насилие. Важното е някой да натисне бутона “харесвам”.
Най страшното е, че вече не говорим за пакостници. Говорим за малки хищници без спирачки. За момчета и момичета, които снимат чуждата болка, смеят се и после качват клипа с усещането, че са извършили подвиг.
Това не е смелост. Това е морална нищета.
Когато едно дете смята, че има право да бъде съдия, прокурор и палач, значи някъде възпитанието е умряло преди жертвата.
После идват родителите. Шокирани. Разплакани. “Нашето дете не е такова.” Напротив. Такова е. Защото ако години наред не знаеш къде е, с кого е, какво гледа, какво публикува и какво прави през нощта, не си възпитал дете. Отгледал си изрод.
Телефон за две хиляди лева. Маркови маратонки. Джобни пари без мярка. А думите “уважение”, “отговорност” и “съвест” липсват от семейния речник.
После всички питат как е станало. Не е станало за един ден. Това е резултат от години безразличие, оправдания и родители, които предпочитат тишината у дома пред труда да възпитават.
За щастие това не са всички млади хора. Има хиляди възпитани, достойни и състрадателни деца. Те доказват всеки ден, че възрастта не определя характера.
Останалите не са “лоша компания”. Не са “деца, които са сгрешили”. Когато човек превърне насилието в забавление и чуждото страдание в спектакъл, обществото няма нужда от оправдания. Има нужда от ясна граница, строга отговорност и родители, които най после да разберат, че възпитанието не се оставя на телефона, улицата или социалните мрежи.
Едни събират харесвания. Други събират човечност. Историята помни само едните.
Автор: Радослав Стоянов
Снимка: Интернет