РАДОСЛАВ СТОЯНОВ
Казвам се Радослав.
Живея в София. Ако не вярвате, питайте баба ми ☺️
По професия съм начален учител. Всеки ден отговарям на въпроси, за които дори интернет няма готови отговори.
Работя с деца, което означава, че умея да обяснявам, да изслушвам и да запазвам спокойствие дори когато около мен цари пълен хаос.
Имам амбиции. Част от тях са свързани с образование, развитие и създаване на нещо свое. Другата част все още е в процес на изпълнение.
Познавам Вихра от години и имах честта да бъда сред първите автори в предишния ѝ сайт. Справил съм се добре, защото в новия сайт съм първия автор / Ирина обичам те, но си втора ❤️/.
Мога да организирам училищно тържество, екскурзия, филмов проект и родителска среща. Понякога в един и същи ден.
Познавам отлично света на децата. Светът на възрастните все още ме изненадва.
Накратко:
Учител по професия, софиянец по адрес, човек с идеи, чувство за хумор и твърдото убеждение, че добрите истории заслужават да бъдат разказвани.
ИРИНА ДОБРУДЖАЛИЕВА
Казвам се Ирина.
Младите ми години минаха по камъните на Родопите, а следващите – по камъните на София. Явно съдбата отрано е решила да ме учи на устойчивост.
По професия менажирам хора и понякога транспорти. По душа съм мечтателка, скитница по сърце и колекционер на спомени.
От онези хора съм, които могат да останат без пари, стига причината да е поредният самолетен билет. Защото пътуванията не са моето хоби. Те са начинът, по който дишам. Така събирам истории, срещам хора, откривам светове и понякога – себе си.
Смея да твърдя, че съм доста организирана. Само хаосът на планетите понякога успява да ми размести плановете. И макар че животът редовно ми напомня, че не всичко зависи от мен, аз упорито продължавам да си правя списъци.
Обичам да ми мирише на керосин. Обичам онези няколко секунди преди излитането, когато всичко замлъква и светът остава някъде под теб. Обичам да бъда въздухарката над облаците и да усещам пясък по краката си. Но държа да уточня – от красиви плажове, не от прашни улици.
Самолетната храна ми харесва. Да, знам колко съмнително звучи това. Реденето на опашки по летищата ми е почти хоби. А вече години наред се опитвам да разбера по какъв принцип гранична полиция избира точно теб за натривка на ръцете за… онова нещо, което никой не ти обяснява какво точно търси.
Само двама мъже успяват да ме оставят без думи – капитанът на самолета и неговият заместник. Само те могат да ме накарат да замълча за няколко минути. Което, ако ме познавате, е направо чудо.
Вихрето познавам от толкова години, че вече не ги броя. Още от времето, когато търсеше отговорите на всички въпроси по телевизията. После заедно търсихме планети, знаци и обяснения за живота. Накрая я оставих да си ги подрежда както намери за добре, стига моята Венера да е добре. Не ми е обещавала, че така ще бъде винаги, но аз продължавам да й вярвам.
Докато тя гледаше към звездите, аз тръгнах да търся камъните по света.
Ради, миличък, може и да съм втора, но съм на стълбичката. 🌠
Обичам да разбивам клишета. Понякога и главата си. А някой ден, ако Вселената позволи – и Меркурий.
Ако сте стигнали дотук, вероятно вече знаете най-важното за мен – не търся съвършените места. Търся онези мигове, които остават завинаги. Усмивките без общ език. Залезите, които не могат да се снимат. Пътищата, които променят не посоката, а човека.
Ако между нашите редове намерите мечта за следващо пътуване, спомен за старо такова или просто причина да се усмихнете, значи сме се срещнали точно там, където трябва.
Някъде между облаците, хоризонта и историите, които тепърва предстои да бъдат разказани.
А сега ме извинете. Отивам да проверя накъде летят самолетите.